"Моята болка ще почака"

Първите месеци след загубата на дъщеря ни толкова много се бях вглъбила в болката си, че светът около мен сякаш не съществуваше. Плачех и не обръщах внимание на никого. Не ме интересуваше, ако на някой му се случи нещо хубаво, има рожден ден или очаква дете. Дори рожденните дни на близките ми бяха толова сиви за мен, сякаш прениават покрай мен като безинтерсна филмова лента. Може би го правя и до днес...

Докато една вечер, мъчейки се да заспя и да изгоня отново мисълта, с която преживявам раждането отново и отново, не се загледах в мъжа ми. Тогава, затворил очи, сякаш видях дъщеря ни – същите черти, устни, уши. В онзи момент някак от нищото трезвата ми мисъл просветна:“Тази болка не е само моя. Той също загуби дете.“ Вглъбена в себе си пре цялото време повтарях „АЗ не съм добре“, „АЗ не съм щастлива“, „Тя много МИ липсва“. Опитвам се да си спомня момента, когато той влезна в болничната стая. Опитвам се да си представя болката му, но така и не успях. Докато един ден, ровейки се в интернет, търсейки надежда, че един ден нещата ще се оправят и ще тръгнат в правилната посока, не прочетох мнение в един форум. Беше един баща, разказващ за своята болка и щастие. Не успях аз да си предствя какво е на мъжа ми, но думите на този човек бяха достатъчни, за да разбера, че и нашите мъже губят дете. Ние, жените, не сме единствените, които страдат. И всъщност не можем да продължим без подкрепата на нашите половинки. Сякаш останали в сянката на нашата мъка, но реално са най-голямата ни опора.

Ще си позволя да цитирам мнението, за да достигне до други семейства.

„Повече от 1,5 година чаках с нетърпение да пиша тук и ето че най-после моментът дойде.

На 4 октомври 2007 розовият ми свят рухна. Никога няма да забравя този ден, как отидох на работа с нетърпение да се прибера,защото щяхме да ходим да купуваме дрехи за нея, защото вече бременността й беше започнала да личи и да не й стават досегашните дрехи. Малко след обяд тя ми се обади и плачеше и каза,че отиват в болницата и ми затвори телефона,като каза,че после ще ми се обади. Как стигнах до болницата, не съм сигурен ,помня само че отварях врата след врата и охраната ходеше след мен, а когато я видях, бях сигурен,че страшното е минало...............но не то предстоеше.

Тя се държеше само докато дойде при мен и ми каза да я отведа. Вечерта се върнахме в болницата, където и направиха кюртаж по медицински показания. Все още не могат да кажат дали кухо яйце или мъртъв плод, но за нас беше нашето бебе.

След кюртажа и изписването настъпи АД. Моята жена просто не намираше смисъл да съществува. Когато се опитвах да я успокоя, тя казваше само "искам си бебето" и тогава реших, че моята болка ще трябва да почака /май все още чака/ . Минах през ужаса на едни дълги 6 месеца, през които бяха казали да се пазим и през доста изследвания, които показваха, че всичко е ОК, но като й го казвах, ми се казваше "дай ми гаранция,че повече няма да е така" . Започнах да се старая да се съвзема по всякакъв начин - директен и индиректен. Благодарен съм на една наша приятелка, която много, много ни помогна и беше до нас в тези моменти и на хората тук, които единствено знаеха за моята болка и ми даваха кураж. Имах най-тъжната Коледа и Нова година през целия си живот. Минах през какво ли не - от плач на рамото ми до търсене на повод да се скара с мен.

След 6 месеца докторката каза действайте...... е да, ама не. Сега предстоеше друга борба - тази да я убедя,че трябва да опитаме пак. Срещнах доста яростен отпор, но дойде първата годишнина от сватбата ни и решихме да заминем малко на пътешествие из страната. Там вече успях да я убеда и след 2 месеца резултатът беше налице, но проблемите не спряха до тук.

След първото провървяване помислих, че кошмарът се връща, но после започнах да я убеждавам, че този път нещата стартират зле, но ще финишират добре и тя повярва, ама аз не/поне за пред мен.

Минахме през една доста тежка бременност. Изпълнена със страхове и съмнение и всеки път го раздавах на смелия/само аз знам колко уплашен бях и как си мислех, че ще откача след поредния проблем/.

Така дълги месеци до 22.03.2009, когато санитарката излезе и ми каза " а между другото имаш дъщеря и двете са добре, след малко ще можеш да влезеш". След като влязох и се уверих,че и двете са ОК, съвсем нямам спомен какво стана / държа да кажа, че не съм се напивал/.

Сега всеки ден чакам с нетърпение да се прибира при двете ми принцеси и пак да виждам жена ми да се смее.

Дано никога не разбере колко пъти я излъгах или скрих от нея обажданията си към близки и към доктори. А през цялото време повтарях "някога да съм те лъгал?"

Успех на всички и дано тяхната мечта се сбъдне!“

"Сред поле от маргарити"

Аз вярвах, че ще си тук завинаги.
С руси плитки, сред поле от маргарити.
Играеща и дива,
и тичаща в това поле.

Понякога те виждам във съня си,
подаваш ми ръка...
Това "завинаги" така боли.
И ти си тук, в сърцето,
покрити с маргарити.

Аз знам-
усмихваш ми се от небето,
прошепваш тихо:
"Гордея се със тебе, мамо ,
че не се предаде,
но ще те помоля само -

борбата продължи!"
И пак се впускам в борбените дни,
това "завинаги" все още ми тежи!

Но обич безрезервна скрих,
                         (сред полето с маргарити),
надеждата описах в стих.
                         (сълзите нощем бяха скрити).

Аз вярвам - ти си тук завинаги.
С руси плитки, сред полето с маргарити.
И ето - подаваш ми в ръка -
от полето стръкчета борба, надежда, доброта!

Чуждата жена в огледалото

В самотните нощи в болницата с празните ръце вярвах, че съм най-прокълнатият

човек на света. Онзи ужасен, повтарящ се момент, когато излизам от упойка и осъзнавам, че това е реалност и идването веднага на онова стоманено тежко чувство, че животът ми се е сринал за секунди. Повтарящи се въпроси в главата ми "Защо на мен?!?". Главоблъсканица от размисли къде си сгрешил, с какво ядоса Бога. Мислите какво можеше да направиш, ами АКО беше направила друго, ако беше взела други решения, щеше ли да се случи всичко това... Милиони въпроси минаваха през ума ми за части от секундата. Отговори нямаше. Чувах другите родилки, бебенцата и не можех да си отговоря - Защо това се случи на мен. Мисли, които всеки момент можеха да изпепелят съзнанието ми и да ме сринат до умствено неоравновесена личност.
Вярвах, че аз съм единствена почернена от живота със загуба на бебето си. До момента, в който не открих други жени, други истории. Тези жени са моето емоционално отражение в огледалото. Всяка една от тях си е задавала същите въпроси, както аз. Всяка е обвинявала себе си по същия начин. Всяка е търсила успокоение в книги, готвене, чистене, пътуване. Всяка се обвинява за едни и същи неща. Всяка се моли детенцето й да се върне при нея... Когато четях и слушах историите им, виждах част от себе си. Чувствах тяхната болка, а те - моята. Знаех как са се чувствали и как се чувстват сега. Виждах себе си в тях и обратното. Жени, от различни градове, държави, континенти, с различни мечти, виждания и култури. Всички ние - толкова различни и толкова еднакви - преминаваме през водовъртежа на едни и същи мисли, болки, обвинения, но и надежди. Сякаш този "път" на болката и лекуването й го пише в невидимата книга за живота като някаква теорема, която душите ни пресмятат всеки ден, всяка жена - тук и по света.
Загубата на детето ми ми отвори очите колко еднакви сме всички. Осъзнах, че историите на едни жени, ще ми покажат, че Вселената не ме мрази. Колкото и странно да звучи - но преживяната болка на един, може да помогне в твоя път на преживяването на болката. В другия край на света може да има някой, който ще ти каже : "Аз преживях същото. Знам как се чувстваш." В момента на пълна безизходица една друга, непозната жена ще ти каже: "Ето ме, преживях го, все още боли, но болката не ме погуби."
Когато погледна тези жени, виждам себе си - един чужд човек, но със същата болка, сякаш гледам себе си в огледало. И така както аз се огледах в техните истории, утре друга, чужда жена ще се огледа в моята, а аз ще й кажа:"Знам как се чувстваш! Болката не преминава, но това не ме погуби!"

Писмо до дъщеря ми

"Скъпо мое дете,

делят ни необозрими пространства - аз съм тук, във физическия свят, а ти в духовния, нематериален свят. Но те не са пречка да те нося дълбоко в сърцето, изпълнено с любов към теб и безкрайна мъка по загубения невинен живот.
Имах толкова много планове за нас. Знаех, че ще си добър човек, ще си най-умната и най-красивата на света. Щяхме заедно да учим буквите, да пишем, да смятаме. Заедно с теб и аз щях да се върна към уроците от училище. Щях да те пременям с най-красивите рокли и панделки. Бях ти подготвила прекраси дрешки и играчки... Щях да ти чета още от малко бебе, защото вярвах, че и ти като мен щеше да си много приказлива. Знаех, че ще говориш няколко езика, ще пееш или свириш на пиано. Щеше да си отличничка на випуска, щеше да обиколиш света и да обичаш Родината. Щеше да вярваш в Бог и да си добър човек. Представях си първите ти думи и стъпки. Първото "мамо" и "тати". Щеше да си най-невероятното дете! Знаех, че всичко ново в твоя живот щяхме да го преживеем заедно с усмивка! Но ти напусна този материален свят твърде рано. И тази болка е неописуема! Никога не помислих, че може да си тръгнеш преди мен. Тъжа за всичко, което няма да преживеем заедно...
Но всъщност ще останеш чиста и свята за мен и за света. Непознаваща болка и тъга. Няма да преживееш хорската неправда, няма да виждаш войни и бедност. Няма да познаеш омраза и ненавист. В сърцето ти никога няма да влязат завист, омраза и всички лоши, мрачни хорски чувства. Ти ще останеш в спомените ми като най-прекрасното нещо, което са виждали очите ми! Ще си невинна във всеки един мой спомен. Ще помня леките ти поритвания, спокойствието, с което се поместваше в корема ми. Ще помня как всяка една моя ласка, те успокояваше в утробата ми и заспиваше, когато докосвах корема си. Знам, че си го усещала. Знам, че си чувала гласа ми, прошепвайки колко те обичам и колко те чакам.
Мило мое дете, обещавам, че няма да изпълня сърцето си с ярост и омраза! Обещавам, че ще съм добър човек! И благодаря на Бога, че дори за миг ме направи най-щастливият човек на света! Благодаря за това, че ме дари с теб, за да разбера какво е безконечна любов! Благодаря, че ти се появи, за да знам, че съвършени създания съществуват!
Един ден ще бъдем заедно! Обичам те безкрайно!

Мама "

"Ти си най-силният човек"

Преди да загубя дъщеря си, слушайки истории и случки на семейства, загубили децата си, съм се възхищавала на силата, която имат да продължат живота си. Мислех си: "Тези хора са докоснати от Бог, Той им е дал безкрайна сила". Никога не съм мислила, че след загуба на дете някой може да преживее тази трагедия.

Човек не знае какво ще се случи утре, какви изпитания му е приготвила съдбата. И тя изпита мен и моето семейство. Тя изпитва стотици други семейства като нашето, стотици жени и мъже, загубили децата си. И сега аз седя от другата страна и чувам хората да ми казват: "Ти си най-силният човек, който познавам. На твое място не бих могла да преживея тази загуба." Чувам тези мисли, които някога мислех и аз.
Повярвайте - не съм най-силният човек. Като мен има много. И се преживява. Никога няма да е както преди. Никога няма да сме същите лъчезарни хора, които познавахте до скоро. Но се преживява. Човек не може да умре след тази трагедия. Твърде лесно би било...
Всъщност никога не съм предполагала колко мъка може да понесе това сърце. Не съм предполагала, че то ще продължи да бие, след като сърцето на дъщеря ми спря. Физически бяхме заедно само няколко минути, а не знам как ще живея цял един живот без нея. И тази болка ще преживее сърцето. То не е камък да се пръсне. То търпи.
Преживява се. Преживяват се думите на лекарите, преживяват се подписите под смъртния акт, преживява се решението за аутопсия и протокола от нея. Преживяват се съседските погледи. Преживяват се съжаленията и укорните думи. Преживяват се "приятелските съвети" и потупванията по рамото. Преживяват се недомислените изказвания: "Когато имаш дете, ще разбереш."
Преживяват се сълзите на мъжа, на родителите ви, на семейството. Преживява се гнева и яростта. Преживява се всеки месец, година, живот.
Ще преживеете и силата на болката. След това ще дойде и силата от болката. Но тази сила не е достатъчна да заличава спомени или да връща времето назад. В тези моменти на размисли си казвам: "Така искам да бях останала слаба..."
Не ми казвайте, че съм най-силният човек. Защото не съм. Като мен има стотици, хиляди със своята болка и своята сила. И всеки един преминава през собствения Ад по един или друг начин. Всеки със своята сила, вяра, надежда и любов. За да преживее и това...

Нашите деца не са "биологичен отпадък"

Когато акушерките дойдоха да говорят с мен и да ми обяснят, че ще бъде направена аутопсия на детето и трябва да реша какво да правя с телцето, плаках много. Обяснено ми беше само че " ще изглежда страшно".

Вътрешно исках да си взема детето, но се ужасявах от представата, че ще ми дадат детето, нарязано от патоанатомите. В онзи момент си мислех, че не мога да погреба собственото си дете. С огромна болка отказах да я взема.
Може би в такива моменти няма правилен или грешен избор, предвид че не сме в състояние да вземем адекватно премислено решение. И не само - медицинският персонал в България все още не е на ниво да обясни, да подкрепи родилката, загубила детето си. За тях е и по-лесно - мъртво бебе, отказ и телцето отива за биологичен отпадък. Звучи ужасяващо грозно и страшно. Аз взех това  решение, както 90% от жените, родили мъртвите си деца.
Сега, след време, се ужасявам от това, че не взех детето си, че не го кремирах или погребах. Че предпочетох да го запомня невинно, чисто и неопетнено от хирургическите ножове. Много ми тежи това решение. Но ако имаше кой да ме убеди тогава, че е по-важно да се погрижа за детето си и паметта му, вместо да изпитвам страх от видяното, сега душата ми щеше да е в мир.
На всички жени, преминаващи през този ужас, искам да дам кураж и съвет - колкото и страшно да е да видите безжизненото си дете, дори душата и сърцето да говорят друго, не го оставяйте на болницата да бъде третирано като биологичен отпадък. Вземете детето си, погрижете се за него, бъдете до него в последния му път. Аз се ужасявам от мисълта, че последният, който е докоснал детенцето ми, не съм аз, а патоанатомът. Сърцето ми се изпълва с тъга и самообвинения.
Хората, които не са изпитали това на гърба си, ще ни обвинят, че сме се отказали, че не сме си прибрали децата. Но всяка жена, минала през този ужас, знае колко е страшно, тежко и болезнено да вземе такова решение, особено когато организмът ти бълва хормони все още, а душата ти е съсечена на две.
И още нещо, с което се надявам да бъда полезна - от болницата ще се опитат да ви убедят, че акт за раждане няма как да се извади на мъртвородено дете, ще ви кажат, че не знаят какво става с телцата, ще ви кажат, че се прави "служебно" погребение. Но нищо не е вярно. Знаете какво следва след това...
Но Фондация "Макове за Мери" през 2015 година се пребори за правото на всяко семейство, загубило детето си, да го погребе или кремира. Години са били нужни на тези силни жени от Фондацията да се преборят за това право. За съжаление по нашите болници през 2018г. все още медицинският персонал не обяснява ясно какви права имаш. Нямат и психологическата нагласа и знание да подкрепят такива родилки. Всичко е сухо и грубо поднесено. Накрая самообвиненията остават за нас и онова сухо и изтъркано "ще си имаш друго"...
Мили мами на ангелчета, борете се за своите деца дори и в този момент...

Още за Фондацията "Макове за Мери " може да четете на следния адрес: http://poppies-for-mary.org/

Най-силният мъж

Може би в представите ни за идеалния мъж е имало някакви химерни представи за мускулест мъж, готов да ни защитава, да скача в бой за нас , да не дава косъм да падне от главата ни. Сигурно понякога сме си казвали: "Какви мъже има, а моят само разхвърля, не подхваща домашна работа и т.н."
Но в онзи ден, когато той разбра страшната новина за бебенцето, разбрахте, че той, Вашият мъж, е най-силният на света.
Той ще плаче много, но не пред Вас. Сигурно в първия момент, когато се видите, ще е и единственият, когато ще го видите да плаче. Ще стисне ръката Ви, ще Ви каже, че всичко ще се оправи, че ще е до Вас, че Ви обича. Той ще ви помага във физическото и психическото възстановяване. Може би никога повече няма да спомене за бебето, но не защото е забравил, а за да не Ви боли, да не го боли и него. Той ще гледа напред, ще Ви издърпа от пъкъла, ще повтаря "Искам да си щастлива".
Той ще е ядосан за случилото се, ще иска отговори, ще е изпълнен с ярост. Но няма да Ви натоварва със собствените си чувства.
Той не е носил бебчето в корема си, дори може да го упрекнете, че не знае какво е. Но за него е още по-тежко. Докато вие сте имали допир с детето си, то е ритало, хълцало и се е въртяло, то той не е усетил това щастие. Не го съдете, той също е искал да усети малкото същество.
Този мъж вече никога няма да е същият. Той също е загубил дете. Всъщност, ако вечер се заслушахте в тъмното, може да го чуете, че плаче. Но повече няма да го покаже пред Вас.
Той е този, който ще Ви държи за ръка, когато излизате с празни ръце от болницата, който ще прибере бебешките дрехи, докато Вие сте в болницата. И докато Вие тъжите в болницата, той тъжи над малките дрешки.
Един ден думите му ще станат истина - ще имате други деца, ще ги обича безкрайно, защото знае какво е да загубиш най-ценното. Той е най-силният мъж на света - Вашият мъж! Всички други битовизми нямат значение!