"Моята болка ще почака"

Първите месеци след загубата на дъщеря ни толкова много се бях вглъбила в болката си, че светът около мен сякаш не съществуваше. Плачех и не обръщах внимание на никого. Не ме интересуваше, ако на някой му се случи нещо хубаво, има рожден ден или очаква дете. Дори рожденните дни на близките ми бяха толова сиви за мен, сякаш прениават покрай мен като безинтерсна филмова лента. Може би го правя и до днес...

Докато една вечер, мъчейки се да заспя и да изгоня отново мисълта, с която преживявам раждането отново и отново, не се загледах в мъжа ми. Тогава, затворил очи, сякаш видях дъщеря ни – същите черти, устни, уши. В онзи момент някак от нищото трезвата ми мисъл просветна:“Тази болка не е само моя. Той също загуби дете.“ Вглъбена в себе си пре цялото време повтарях „АЗ не съм добре“, „АЗ не съм щастлива“, „Тя много МИ липсва“. Опитвам се да си спомня момента, когато той влезна в болничната стая. Опитвам се да си представя болката му, но така и не успях. Докато един ден, ровейки се в интернет, търсейки надежда, че един ден нещата ще се оправят и ще тръгнат в правилната посока, не прочетох мнение в един форум. Беше един баща, разказващ за своята болка и щастие. Не успях аз да си предствя какво е на мъжа ми, но думите на този човек бяха достатъчни, за да разбера, че и нашите мъже губят дете. Ние, жените, не сме единствените, които страдат. И всъщност не можем да продължим без подкрепата на нашите половинки. Сякаш останали в сянката на нашата мъка, но реално са най-голямата ни опора.

Ще си позволя да цитирам мнението, за да достигне до други семейства.

„Повече от 1,5 година чаках с нетърпение да пиша тук и ето че най-после моментът дойде.

На 4 октомври 2007 розовият ми свят рухна. Никога няма да забравя този ден, как отидох на работа с нетърпение да се прибера,защото щяхме да ходим да купуваме дрехи за нея, защото вече бременността й беше започнала да личи и да не й стават досегашните дрехи. Малко след обяд тя ми се обади и плачеше и каза,че отиват в болницата и ми затвори телефона,като каза,че после ще ми се обади. Как стигнах до болницата, не съм сигурен ,помня само че отварях врата след врата и охраната ходеше след мен, а когато я видях, бях сигурен,че страшното е минало...............но не то предстоеше.

Тя се държеше само докато дойде при мен и ми каза да я отведа. Вечерта се върнахме в болницата, където и направиха кюртаж по медицински показания. Все още не могат да кажат дали кухо яйце или мъртъв плод, но за нас беше нашето бебе.

След кюртажа и изписването настъпи АД. Моята жена просто не намираше смисъл да съществува. Когато се опитвах да я успокоя, тя казваше само "искам си бебето" и тогава реших, че моята болка ще трябва да почака /май все още чака/ . Минах през ужаса на едни дълги 6 месеца, през които бяха казали да се пазим и през доста изследвания, които показваха, че всичко е ОК, но като й го казвах, ми се казваше "дай ми гаранция,че повече няма да е така" . Започнах да се старая да се съвзема по всякакъв начин - директен и индиректен. Благодарен съм на една наша приятелка, която много, много ни помогна и беше до нас в тези моменти и на хората тук, които единствено знаеха за моята болка и ми даваха кураж. Имах най-тъжната Коледа и Нова година през целия си живот. Минах през какво ли не - от плач на рамото ми до търсене на повод да се скара с мен.

След 6 месеца докторката каза действайте...... е да, ама не. Сега предстоеше друга борба - тази да я убедя,че трябва да опитаме пак. Срещнах доста яростен отпор, но дойде първата годишнина от сватбата ни и решихме да заминем малко на пътешествие из страната. Там вече успях да я убеда и след 2 месеца резултатът беше налице, но проблемите не спряха до тук.

След първото провървяване помислих, че кошмарът се връща, но после започнах да я убеждавам, че този път нещата стартират зле, но ще финишират добре и тя повярва, ама аз не/поне за пред мен.

Минахме през една доста тежка бременност. Изпълнена със страхове и съмнение и всеки път го раздавах на смелия/само аз знам колко уплашен бях и как си мислех, че ще откача след поредния проблем/.

Така дълги месеци до 22.03.2009, когато санитарката излезе и ми каза " а между другото имаш дъщеря и двете са добре, след малко ще можеш да влезеш". След като влязох и се уверих,че и двете са ОК, съвсем нямам спомен какво стана / държа да кажа, че не съм се напивал/.

Сега всеки ден чакам с нетърпение да се прибира при двете ми принцеси и пак да виждам жена ми да се смее.

Дано никога не разбере колко пъти я излъгах или скрих от нея обажданията си към близки и към доктори. А през цялото време повтарях "някога да съм те лъгал?"

Успех на всички и дано тяхната мечта се сбъдне!“