
Докато една вечер, мъчейки се да заспя и да изгоня отново
мисълта, с която преживявам раждането отново и отново, не се загледах в мъжа
ми. Тогава, затворил очи, сякаш видях дъщеря ни – същите черти, устни, уши. В онзи
момент някак от нищото трезвата ми мисъл просветна:“Тази болка не е само моя. Той
също загуби дете.“ Вглъбена в себе си пре цялото време повтарях „АЗ не съм
добре“, „АЗ не съм щастлива“, „Тя много МИ липсва“. Опитвам се да си спомня
момента, когато той влезна в болничната стая. Опитвам се да си представя
болката му, но така и не успях. Докато един ден, ровейки се в интернет,
търсейки надежда, че един ден нещата ще се оправят и ще тръгнат в правилната
посока, не прочетох мнение в един форум. Беше един баща, разказващ за своята
болка и щастие. Не успях аз да си предствя какво е на мъжа ми, но думите на
този човек бяха достатъчни, за да разбера, че и нашите мъже губят дете. Ние,
жените, не сме единствените, които страдат. И всъщност не можем да продължим
без подкрепата на нашите половинки. Сякаш останали в сянката на нашата мъка, но
реално са най-голямата ни опора.
Ще си позволя да цитирам мнението, за да достигне до други
семейства.
„Повече от 1,5 година чаках с нетърпение да пиша тук и ето
че най-после моментът дойде.
На 4 октомври 2007 розовият ми свят рухна. Никога няма да
забравя този ден, как отидох на работа с нетърпение да се прибера,защото щяхме
да ходим да купуваме дрехи за нея, защото вече бременността й беше започнала да
личи и да не й стават досегашните дрехи. Малко след обяд тя ми се обади и
плачеше и каза,че отиват в болницата и ми затвори телефона,като каза,че после
ще ми се обади. Как стигнах до болницата, не съм сигурен ,помня само че отварях
врата след врата и охраната ходеше след мен, а когато я видях, бях сигурен,че
страшното е минало...............но не то предстоеше.
Тя се държеше само докато дойде при мен и ми каза да я
отведа. Вечерта се върнахме в болницата, където и направиха кюртаж по
медицински показания. Все още не могат да кажат дали кухо яйце или мъртъв плод,
но за нас беше нашето бебе.
След кюртажа и изписването настъпи АД. Моята жена просто не
намираше смисъл да съществува. Когато се опитвах да я успокоя, тя казваше само
"искам си бебето" и тогава реших, че моята болка ще трябва да почака
/май все още чака/ . Минах през ужаса на едни дълги 6 месеца, през които бяха
казали да се пазим и през доста изследвания, които показваха, че всичко е ОК,
но като й го казвах, ми се казваше "дай ми гаранция,че повече няма да е
така" . Започнах да се старая да се съвзема по всякакъв начин - директен и
индиректен. Благодарен съм на една наша приятелка, която много, много ни
помогна и беше до нас в тези моменти и на хората тук, които единствено знаеха
за моята болка и ми даваха кураж. Имах най-тъжната Коледа и Нова година през целия
си живот. Минах през какво ли не - от плач на рамото ми до търсене на повод да
се скара с мен.
След 6 месеца докторката каза действайте...... е да, ама не.
Сега предстоеше друга борба - тази да я убедя,че трябва да опитаме пак. Срещнах
доста яростен отпор, но дойде първата годишнина от сватбата ни и решихме да
заминем малко на пътешествие из страната. Там вече успях да я убеда и след 2
месеца резултатът беше налице, но проблемите не спряха до тук.
След първото провървяване помислих, че кошмарът се връща, но
после започнах да я убеждавам, че този път нещата стартират зле, но ще
финишират добре и тя повярва, ама аз не/поне за пред мен.
Минахме през една доста тежка бременност. Изпълнена със
страхове и съмнение и всеки път го раздавах на смелия/само аз знам колко
уплашен бях и как си мислех, че ще откача след поредния проблем/.
Така дълги месеци до 22.03.2009, когато санитарката излезе и
ми каза " а между другото имаш дъщеря и двете са добре, след малко ще
можеш да влезеш". След като влязох и се уверих,че и двете са ОК, съвсем
нямам спомен какво стана / държа да кажа, че не съм се напивал/.
Сега всеки ден чакам с нетърпение да се прибира при двете ми
принцеси и пак да виждам жена ми да се смее.
Дано никога не разбере колко пъти я излъгах или скрих от нея
обажданията си към близки и към доктори. А през цялото време повтарях
"някога да съм те лъгал?"
Успех на всички и дано тяхната мечта се сбъдне!“