Нашите деца не са "биологичен отпадък"

Когато акушерките дойдоха да говорят с мен и да ми обяснят, че ще бъде направена аутопсия на детето и трябва да реша какво да правя с телцето, плаках много. Обяснено ми беше само че " ще изглежда страшно".

Вътрешно исках да си взема детето, но се ужасявах от представата, че ще ми дадат детето, нарязано от патоанатомите. В онзи момент си мислех, че не мога да погреба собственото си дете. С огромна болка отказах да я взема.
Може би в такива моменти няма правилен или грешен избор, предвид че не сме в състояние да вземем адекватно премислено решение. И не само - медицинският персонал в България все още не е на ниво да обясни, да подкрепи родилката, загубила детето си. За тях е и по-лесно - мъртво бебе, отказ и телцето отива за биологичен отпадък. Звучи ужасяващо грозно и страшно. Аз взех това  решение, както 90% от жените, родили мъртвите си деца.
Сега, след време, се ужасявам от това, че не взех детето си, че не го кремирах или погребах. Че предпочетох да го запомня невинно, чисто и неопетнено от хирургическите ножове. Много ми тежи това решение. Но ако имаше кой да ме убеди тогава, че е по-важно да се погрижа за детето си и паметта му, вместо да изпитвам страх от видяното, сега душата ми щеше да е в мир.
На всички жени, преминаващи през този ужас, искам да дам кураж и съвет - колкото и страшно да е да видите безжизненото си дете, дори душата и сърцето да говорят друго, не го оставяйте на болницата да бъде третирано като биологичен отпадък. Вземете детето си, погрижете се за него, бъдете до него в последния му път. Аз се ужасявам от мисълта, че последният, който е докоснал детенцето ми, не съм аз, а патоанатомът. Сърцето ми се изпълва с тъга и самообвинения.
Хората, които не са изпитали това на гърба си, ще ни обвинят, че сме се отказали, че не сме си прибрали децата. Но всяка жена, минала през този ужас, знае колко е страшно, тежко и болезнено да вземе такова решение, особено когато организмът ти бълва хормони все още, а душата ти е съсечена на две.
И още нещо, с което се надявам да бъда полезна - от болницата ще се опитат да ви убедят, че акт за раждане няма как да се извади на мъртвородено дете, ще ви кажат, че не знаят какво става с телцата, ще ви кажат, че се прави "служебно" погребение. Но нищо не е вярно. Знаете какво следва след това...
Но Фондация "Макове за Мери" през 2015 година се пребори за правото на всяко семейство, загубило детето си, да го погребе или кремира. Години са били нужни на тези силни жени от Фондацията да се преборят за това право. За съжаление по нашите болници през 2018г. все още медицинският персонал не обяснява ясно какви права имаш. Нямат и психологическата нагласа и знание да подкрепят такива родилки. Всичко е сухо и грубо поднесено. Накрая самообвиненията остават за нас и онова сухо и изтъркано "ще си имаш друго"...
Мили мами на ангелчета, борете се за своите деца дори и в този момент...

Още за Фондацията "Макове за Мери " може да четете на следния адрес: http://poppies-for-mary.org/

Най-силният мъж

Може би в представите ни за идеалния мъж е имало някакви химерни представи за мускулест мъж, готов да ни защитава, да скача в бой за нас , да не дава косъм да падне от главата ни. Сигурно понякога сме си казвали: "Какви мъже има, а моят само разхвърля, не подхваща домашна работа и т.н."
Но в онзи ден, когато той разбра страшната новина за бебенцето, разбрахте, че той, Вашият мъж, е най-силният на света.
Той ще плаче много, но не пред Вас. Сигурно в първия момент, когато се видите, ще е и единственият, когато ще го видите да плаче. Ще стисне ръката Ви, ще Ви каже, че всичко ще се оправи, че ще е до Вас, че Ви обича. Той ще ви помага във физическото и психическото възстановяване. Може би никога повече няма да спомене за бебето, но не защото е забравил, а за да не Ви боли, да не го боли и него. Той ще гледа напред, ще Ви издърпа от пъкъла, ще повтаря "Искам да си щастлива".
Той ще е ядосан за случилото се, ще иска отговори, ще е изпълнен с ярост. Но няма да Ви натоварва със собствените си чувства.
Той не е носил бебчето в корема си, дори може да го упрекнете, че не знае какво е. Но за него е още по-тежко. Докато вие сте имали допир с детето си, то е ритало, хълцало и се е въртяло, то той не е усетил това щастие. Не го съдете, той също е искал да усети малкото същество.
Този мъж вече никога няма да е същият. Той също е загубил дете. Всъщност, ако вечер се заслушахте в тъмното, може да го чуете, че плаче. Но повече няма да го покаже пред Вас.
Той е този, който ще Ви държи за ръка, когато излизате с празни ръце от болницата, който ще прибере бебешките дрехи, докато Вие сте в болницата. И докато Вие тъжите в болницата, той тъжи над малките дрешки.
Един ден думите му ще станат истина - ще имате други деца, ще ги обича безкрайно, защото знае какво е да загубиш най-ценното. Той е най-силният мъж на света - Вашият мъж! Всички други битовизми нямат значение!

Едно различно дете

Днес е ден, в който нещо се преобръща в мен, кара ме да се замисля, че има за какво да се боря. Може би съдбата е такава, че след първородното ми дете ще дойде друго, на което ще дам двойно повече любов, внимание, надежди. То ще има ангел хранител и неговата сестричка винаги ще го закриля...

Едно различно дете
от Пандора Макмилън

Хората ще виждат
Специален блясък покрай теб. 

Ти ще пораснеш 
Сред обръч от любов. 
Личи си колко силно си желан 
Във погледа изпълнен с горда радост 
На твоите родители. 

И ако някога 
Между усмивките 
Видиш следи от сълзи
То може би 
Ще разбереш. 

Ще разбереш, 
Че някога е имало друго дете 
Различно дете, 
В техните надежди и мечти. 

Това дете никога няма да израсте бебешките си дрехи 
Това дете никога няма да ги буди нощем 
Това дете никога няма да безпокои никого. 

Освен понякога, в тихите моменти, 
Когато на мама и татко ужасно им липсва 
Точно това различно дете. 

Нека надеждата и любовта те обвиват 
За да научиш този урок завинаги 
Колко безкрайно ценен 
Колко безкрайно крехък 
Е животът на земята. 

Един ден, когато пораснеш 
Може да видиш сълзите на друга майка 
Нямата тъга на друг баща 
Тогава ти и само ти 
ще разбереш 
И ще можеш да ги утешиш. 

Когато цялата надежда изглежда изгубена 
Ще им кажеш 
С огромно състрадание:
"Знам как се чувствате 
Аз съм тук само защото
Моята майка е опитала отново." 

Когато майчинството тежи

Забелязвам как все повече майки се оплакват от майчинството си. Отегчени са от всекидневните задачи покрай децата си, изморени от безсъние, ръцете ги болят от постоянното дундуркане, дори започват да се дразнят от безпричинния бебешки рев. Та чак пошляпват децата си, други стигат до крайности, като дори ги бият и им крещят. Мечтаят за ден без детето си и колко би било да бъдат сами в един момент. Е, сега се замислете!
Замислете се, че има майки, които са готови на всичко, за да изживеят всеки бебешки плач, всяко среднощно хранене. Те вместо с негодувание, ще скачат с трепет посреднощ да нахранят бебето, да измият нааканото дупе и ще чакат с нетърпение следващия момент, когато бебето ще се разплаче. За тези майки плачът на бебето е съкровената мечта. Защото те са "тихи майки". Тяхната детска стая мълчи. Домът им остава тих и мрачен след раждането. Бебешките пелени остават чисти, а дрехите неизмачкани. Техните съпрузи не празнуват след раждането. Те плачат за първи път в живота си.
За тези майки времето не минава. Те се намират в едно безвремие, лутайки се от мечтите за безсънни нощи с бебе на ръце и реалността на безсънните нощи в самота, в прегръдката на празната детска стая. Тези майки ще ви завидят, ще се зарадват на всяко ревящо бебе. Дори ще се натъжат, че не могат да го успокоят.
Когато следващия път погледнете с досада плачещото си бебе, когато следващия път го шамаросате, когато решите, че майчинството ви тежи и се зачудите на кой да оставете бебето, защото ви е писнало от него, си спомнете за "тихите майки". Техните ръце остават празни, гърдите пълни. На тяхното изписване няма фотограф, букети и снимки. Няма бебе. Те ще се молят кърмата да спре. Ще заключват дрешките в някой шкаф. Ще се молят за една първа и последна прегръдка със своята рожба, която никога няма да изплаче.
Когато следващия път решите, че майчинството ви тежи, си спомнете, че има едни майки, които не излизат в майчинство, които получават протокол от аутопсия вместо акт за раждане. Тогава пак помислете дали майчинството е тежко.

Една по-различна майчина история

След като разбрах, че съм бременна, си представях как ще гушкам бебчето си, ще съм горда с него, ще разкажа една забавна, красива история за една безпроблемна бременност, изпълнена със смях и блажено очакване. Представях си как ще снимам малките краченца във формата на буквата "V" и ще добавя още буквички за думичката "LOVE".

Историята ми обаче не е пеперуди, рози и дни, изпълнени с бебешки смях. Прекрасната история свърши в деня на раждане. Бебчето ми стана ангелче в онзи ден, който си представях, че ще е най-прекрасният в нашия живот. Грешка на съдбата или на лекарите. Грешка в очакванията ми. Грешка, но реалност. Няма да ви разказвам едни тежки, болезнени подробности. Ще ви разкажа не за физическата болка, а за онази,другата, която не се лекува от аулина - емоционалната болка. Тя е тази, която те пречупва. Смачква те в онзи момент, в който едва си станал от болничното легло заради физическата болка, когато навън трябваше да е най-красивата есен, когато другите бебета плачат, а в твоята стая е празно. Празно е и в душата.
Подписи и куп документи. Държиш се до момента, в който не се прибереш между четирите стени. Там, където до онзи ден са се усмихвали бебешките дрешки, нагаждала си количката според височината си. Днес си сама. Празна. Всички са около теб, но ти си сама с мисълта за своето съкровище.
Животът спира там, в онзи момент, когато лекарите ти кажат "съжалявам". Оттам нататък всяко едно "Млади сте, ще имате друго" , "Явно така е трябвало да се случи" , "Никой не може да избяга от съдбата си" са още една капка в морето на тъгата. Ще ти кажат, че времето лекува. Но не лекува. Времето убива. То те смачква. И ти доказва, че ти нямаш силата да го върнеш назад. И още повече боли, защото точно това време те отдалечава от момента на среща с твоето ангелче.
Дните ще минат. Ще срещаш хора. Ще ти кажат "Един ден ще станеш майка". Но ти знаеш. Ти вече си майка, но на ангелче. Ръцете ти са празни, гърдите няма да нахранят бебчето, кошарката остава празна, но ти пак си мама. Най-трудната професия - да си мама без бебе!

Толкова много любов, заключена в шкаф...